ОРКЕСТРИ, ГРУПИ И
СЪСТАВИ ОТ БЛИЗКОТО
МИНАЛО:
Конушенска група
Асеновградска група
Садовска група с Георги
Пендов
Садовска младежка група с
Османчо
Дълбокоизворска група
Боляровска група
Група Тракия
Оркестър Марица
Белореченска група
Николовска група
Оркестър Родопи с Борис
Христев
Оркестър Лира
Оркестър Искра с Малкия Петко
АВТЕНТИЧНА НАРОДНА ФОЛКЛОРНА (ПОПФОЛК) МУЗИКА
ОТ БЪЛГАРИЯ И МАКЕДОНИЯ
AUTHENTIC POPULAR FOLKLOR (POPFOLK) MUSIC
FROM BULGARIA AND MACEDONIA
Кавалът в българската народна музика – инструментът, символиката, музиката и прочутите свирачи
Кавалът е сред българските традиционни инструменти, които са натоварени с особена символика. От образите му в народните песни и ролята му във фолклорната обредност, през мястото му в Ботевата поезия до днешното му живо присъствие в музикалния живот – кавалът е чисто българско явление, сродяващ традиции и съвременност, мит и празник, родно и световно.
Едни от най-древните музикални инструменти са аерофонните – от тяхното семейство (в което са и гръцката панова флейта сиринкс, и флейтите на северноамериканските индианци, и арабският най) е българският кавал. Той се изработва от дърво – три вмъкнати една в друга цилиндрични тръби (еклемета), а в краищата завършва с кокалени пръстени, понякога инкрустирани с метал. Емблематичен за българската фолклорна музика, кавалът в традицията звучи при различни ситуации: овчарство, сватба, погребение, седянка, трапеза, хоро. В народната поезия се характеризира с епитетите “меден”, “сребърен”, “златен”. В утвърдената през ХХ век медийна българска народна музика кавалът се свързва главно с два регионални стила – тракийския и северняшкия.
Инструмент със специфичен тембър, различни регистри (звукът му не може да се
сбърка със звученето на друг музикален инструмент) и големи музикални
възможности (диапазон повече от две октави и половина), кавалът днес е сред
устойчивите образи на национално-конструираната българска народна музика. През
последното столетие този инструмент се превръща в образец на българското
музикално изкуство и
символ на българска идентичност. Като музикален символ на българското кавалът зазвучава в
родния ефир през 30-те и 40-те с диханието и пръстите на музиканти, като Георги
Кехайов (1904-1977), Станил Паяков (1900-1979) и Цвятко Благоев (1915-1994).
През втората половина на ХХ век кавалът е част от организираното пресъздаване на традицията: в държавните и любителски ансамбли за народни песни и танци, на концертни турнета и фолклорни събори, в ефира на националното радио и на грамофонни плочи, разпространявани и по света. През този период кавалът се превръща в художествен инструмент, благодарение на кавалджии от класата на Никола Ганчев (1919-2002) и Стоян Величков (1930). Със своето майсторство, ярък стил, творческа способност, те преобразуват местните кавалджийски стилове в собствени художествени композиции, възприемани като народно творчество. Тези музиканти са и първите, които стават модерни учители на поколения български музиканти и чужденци, изпълнители на българска народна музика. Сред свирачите на кавал, оставили следа в българската култура и памет, (и записи в българското радио), са и: Драган Карапчански, Досю Милков, Тодор Прашанов, Мустафа Салиев, Добри Милев, Матю Добрев, Любен Досев, Кръстю Димов, Данчо Радулов...
Последните две десетилетия, протичащи под знака на глобализацията, извеждат музиката на българския кавал в нови световни пространства, стилове и жанрове. Сред пионерите на това движение, съчетаващо народна с популярна, българска с чуждестранна музики, фолклор с джаз, са именитите кавалджии Теодосий Спасов и по-младите Недялко Недялков и Костадин Генчев.
Лозанка Пейчева със съкращения.
Гъдулката e сред най-популярните инструменти у нас
през ХІХ век
Гъдулката (кемене, кеменче, гьола, копанка, цигулка) е струнен лъков
музикален инструмент, един от характерните традиционни инструменти, част от
фолклорната култура на почти всички български диалектни области. Названието на
инструмента има старобългарски произход. То може да се търси в глаголния корен
“гъд-ъ”, със значение „издавам глас” или в отглаголното съществително „гъдел”,
което пояснява специфичния за гъдулката начин на извличане на отделните тонове
от струните. За гъдулката в музиката на българите има стари свидетелства –
изображения в църковното изкуство от ХV век, пътеписи на чужди пътешественици по
българските земи от ХVІ в. Гъдулката е сред най-популярните инструменти в
България през ХІХ век. За това свидетелства масовото участие на гъдулари от
различни краища на България в Първото Пловдивско изложение през 1892 г.
Гъдулката е част от живата фолклорна традиция и през ХХ век. Среща се в
Странджа, Тракия, Пиринския край, Шоплука, Мизия и Добруджа. Тя е един от
най-популярните народни инструменти в традицията на Югоизточна Тракия, Балкана,
Крайдунавска Добруджа. По тези краища има своеобразни селски гъдулкови школи – в
с. Попина (Силистренско), Ягода (Старозагорско), Дюлево (Панагюрско).
В българската традиция има различни видове гъдулки: триструнни със и без
подгласници, четириструнни, малки и големи, плоскодънни... Позната е като солов
и съпровождащ пеенето инструмент, използва се на семейни и календарни обреди и
празници, звучи при селски веселия – сватби, мегдански хора, войнишки
изпращания. Гъдулката е неотменна част от българската епическа традиция, от игри
с кукли и мечки. Освен като солов инструмент, в Добруджа триструнната копанка е
част от характерната формация “Добруджанска тройка”.
Гъдулката, нейните изпълнители и музика са част от изследванията на българската музикална фолклористика. За тях са писали Иван Качулев, Елена Стоин, Стоян Джуджев, Манол Тодоров, Вергилий Атанасов, Николай Кауфман, Светлана Захариева, Тодор Киров.
През втората половина на ХХ век гъдулката и гъдулковото изпълнителство в българската народна музика се развиват и променят. Със създаването на първите Ансамбли за народна музика и ансамблови формации, като Оркестъра за народна музика при БНР, се променя ролята на гъдулката в народната музика. Тя не е вече солов инструмент, а част от оркестрова група за хармонично музициране. В големите оркестри за народна музика гъдулките образуват цяла щрайхова група. Гъдулката е част и от широко разпространените през този период камерни битови оркестри: Угърчинска група, Тракийска тройка, Странджанска група, група “Балкана”. Усъвършенства се самия инструмент, свиренето на него (постановка, апликатура, начин на свирене, изпълнителска техника).
Тези промени се свързват с имената на прочути музиканти. Ако през първата половина на ХХ век гъдуларите са любители свирачи, по-рядко професионалисти (като известните певци и свирачи дядо Вичо Бончев и дядо Христо Дупаринов или записалият много грамофонни плочи изпълнител на панаирджийски песни Стефан Пенчев), след 50-те години се появяват изтъкнати музиканти, които с виртуозното си свирене и иновациите стават звезди на инстументалната народна музика. В началото това са определяните като “колоси на гъдуларското изкуство” Минчо Недялков, Янко Петров и Атанас Вълчев. Техни съвременници и наследници са гъдулари с много записи и музикални изяви: Михаил Маринов, Нено Иванов, Христо Касийотов. След тях идват плеада по-млади свирачи, получили музикално образование в специализираните средни и висши училища за народна музика: Димитър Лавчев, Ангел Добрев, Георги Петров, Николай Петров, Росен Генков, Пейчо Пеев, Даринка Цекова.
Медните звуци на българската народна музика: тромпетистът Иван Хаджийски
Иван Хаджийски (1937 – 2005) е сред тези уникални музиканти, малко на брой, които съчетават в професионалната си творческа изява поприщата на народен свирач и изпълнител на класическа музика. Завършил Държавната музикална академия в София, през последните десетилетия той работи като солист-тромпетист в Оркестъра на Софийската опера, Симфоничния оркестър при БНР, Софийската филхармония. И той, и неговите почитатели обаче ценят високо приноса му в българската народна музика. Иван Хаджийски отдава 54 години от живота си на народната музика: по сватби и събори, със сватбарски оркестри и концертни групи, в звукозаписни студиа и медии.
Роден в тракийското село Марково (Пловдивско), но с родопски корен, Иван Хаджийски се гордее че е бил част от най-прославените групи в Тракия и Родопите. 15-годишен вече свири в оркестър за народна музика. Първата му изява на сцената е с родопския певец Крум Янков. След военната служба получава покана за съвместна работа от Стойчо Кузмов (известният кларинетист на Първомайската група). С тази формация прави първите си записи – в Радио Стара Загора през 1958 година. През 60-те години работи с някои от най-известните групи и музиканти в Тракия: Никола Янков и Леновската група, Бисер Каев и Дълбокоизворската група, Никола Илиев и Конушенския оркестър, Тополовската и Садовската групи, с певиците Пенка Павлова и Недялка Керанова. Свири и с популярни в Родопите оркестри: “Родопи” на Борис Христев, групата на Тодор Пичура от Момчиловци, групата на Васил Попов (Попето) от Левочево.
Сред
многобройните записи на Иван Хаджийски, направени в БНР, се открояват като
класически образци изпълненията му на инструментална народна музика с Петко
Радев, Петко Дачев, Иван Михов, Иван Кирев.
В едни от последните си медийни изяви (на страниците на в. “Фолклорен хоризонт”
и сп. “Фолк календар”) Иван Хаджийски споделя, че не може да живее без тромпета
и половинвековната му връзка с народната музика е това, с което се гордее.
Кларинетът в българската народна музика
Кларинетът е европейски цилиндричен дървен духов музикален инструмент, който се
свързва с различни родови, стилови и наджанрови музикални масиви (художествена,
популярна, военна музикa). Любопитно е, че сред широки среди в България
кларинетът се приема за “народен инструмент”, защото присъства активно в
публичното представяне на българска народна музика през последните десетилетия.
Източници на музикалната история по българските земи свидетелстват, че
през ХІХ век кларинетът е един от инструментите, които навлизат отвън в местната
музикална традиция и дават облик на Възрожденското градско музициране. В средата
на ХІХ век има сведения за включване на кларинет (назоваван в изворите кларне,
пистон, кларинето) в градски, салонни, кръчмарски, сватбарски и военни оркестри
в редица български градове: Шумен, Пловдив, Габрово, Пазарджик, Стара Загора.
Музикантите-кларинетисти, които се споменават в свидетелства от втората половина
на ХІХ и първата половина на ХХ век по нашите земи, са с български и цигански
произход. Те свирят във военни музики, циркови оркестри, селищни духови
оркестри, чалгаджийски/сватбарски групи, кръчмарски и салонни оркестри, но се
изявяват най-вече в областта на народната музика.
Кларинетът се съчетава с фолклорната музика от България, измествайки традиционни
музикални инструменти: кавал, гайда, зурна. Какви са причините за това
изместване?
• Променят се социалните контексти на музиката – от село към град, от малки към
големи пространства.
•
Кларинетът предоставя по-големи технически възможности като устройство, диапазон
и тембър в сравнение с традиционните инструменти.
• Във възможностите на кларинета е темброво да имитира и кавал, и гайда, и
зурна.
• Кларинетът e отличен инструмент за хибридни музикални пътешествия: между селска и градска, между западна и източна, между фолклорна и популярна, между традиционна и модерна музика.
• Характерният му тембър е удобен за игра с ориенталски стилистични детайли и идиоми.
Сред най-известните кларинетисти, оставили следа в българската народна музика, са: Рамадан Лолов, Георги Лолов, Ахмед Бабаков, Ради Ангелов, Запрян Салиев (първата половина на ХХ век), Георги Пендов-Садовеца, Георги Коев, Асен Димитров-Тополовеца, Петко Радев, Байрям Каев, Стойчо Кузмов, Димитър Пасков-Тигъра, Никола Янков, Младен Малаков, Иво Папазов, Васил Първанов, Никола Илиев, Делчо Митев, Орлин Памуков, Нешко Нешев, Бойко Малаков, Величко Памуков, Филип Симеонов-Феката, Хари Асенов, Яшко Аргиров.
Едни от тях се изявяват в сферата на сватбарските оркестри и техните предходници – чалгийските групи. Други – в обработената, медийно и сценично форматирана народна музика. Трети търсят нови хоризонти в хибридната музика (етнопоп, етноджаз). Всички те са майстори, всеки със свой почерк, със свой принос в локалната музикална практика и изкуството на кларинетовото свирене. Без техния принос трудно можем да си представим звучащата днес модернизирана фолклорна музика от България.
Гласовете на България: Борис Машалов – незабравими песни, разплакващ глас, вдъхновен и възторжен певец
Мястото на Борис Машалов (30 януари 1914 –16 юли 1962) в българската народна
музика е особено и уникално. Той е един от първите професионални народни певци,
утвърдили се в българското публично пространство чрез изпълнения по Радио София,
записи на грамофонни плочи, концертна дейност. Макар и с кратък житейски и
творчески път (живее само 48 години), Борис Машалов е явление, ознаменуващо
прехода между различни епохи, културни светове и поколения – традиционно и
модерно, селско и градско, българско и световно.
Надарен с уникален глас и музикалност, Борис Машалов записва неповторим репертоар от песни – събирани от различни диалектни области, с широк тонов обем, сложна структура, богата орнаментика. Повечето от неговите песни не са като старите селски, но се превръщат в образци на българската народна песен за аудиторията от 30-те години на ХХ век до днес.
Родът на Борис Машалов е от Севлиево – фамилното име идва от почестите, които получават като борци, но и от признанието им като именити занаятчии, търговци и певци. Търгувайки и пътувайки из България, бащата Никола Машалов научава любими народни песни от различни български краища, които по-късно ще се превърнат в ядро на музикалния репертоар на сина му Борис Машалов. Преминал през различни поприща (моряк, борец, бояджия), Борис Машалов е открит като певец от известния тенор Събчо Събев в София през 1937 г. През същата година прави първите записи на шлагерни градски и народни песни за грамофонната фирма “Симонавия” и получава покана от директора на Радио София Сирак Скитник да пее народни песни по радиото. През 1941 г. започва концертна и звукозаписна дейност с Угърчинската група на Цвятко Благоев. От 1945 г. датира професионалната му концертна изпълнителска дейност заедно с легендарните изпълнители Гюрга Пинджурова, Мита Стойчева, Борис Карлов. През 1949-1950 г. е артист-хорист в Радио София, след това – солист на Ансамбъла за песни и танци на народната армия, а през последните години на живота си – част от народната група “Наша песен”.
Репертоарът на Борис Машалов включва около 400 песни, около 60 от които са записани и съхранявани във фонда на БНР. Част от тези песни са наследени от баща му и майка му, други – събирани и записвани от певеца по време на концертните му турнета (по спомени на съвременници Машалов е записал “Заблеяло ми агънце” от цигани-мечкари в Северна България, “Засвирили са, Дойне ле” – от Габровски железничар-гъдулар, други песни – от баби по Севлиевските села). Сред превърналите се в класика песенни бисери на Борис Машалов са: “Мама Елка буди”, “Зън-зън, Ганке ле”, “Заблеяло ми агънце”, “Недо ле, Недке хубава”, “Кехая вика из село”, “Провикнал се Никола”, “Мятало Ленче ябълка”, “Китка ти падна, Дено”, “Засвирили са, Дойне”, “Вино пият педесе юнака”.
Какви са очертанията на уникалните стил и майсторство на Борис Машалов?
Той е певец с неповторим глас – висок и звучен, с приятен теноров тембър.
Природните характеристики на този глас са овладяни с майсторска работа по
звукообразуване, дишане, фразиране, артикулиране, орнаментиране. Специфичното
звукообразуване на Борис Машалов не е само типично българско фолклорно, но и с влияние от школуваното
европейско пеене (не съвсем открито, с използване на гласови резонатори и елементи
на белканто), дишането му е отлично овладяно, фразирането – безупречно,
орнаментирането – с тънък усет и вкус.
През дългогодишната сценична практика с неколкочасово солово пеене по концерти Машалов изгражда умение да пее продължително, без да травмира гласа си. Тази певческа издръжливост си съжителства с друга страна на неговия професионализъм – музикалната памет.
Борис Машалов се утвърждава като любимец на публиката и заради всеотдайното, вдъхновено, възторжено пеене, заради емоционалното отдаване на слушателите. Елена Стоин характеризира неговото майсторство така: “Машалов пее непринудено, с разбиране, с дълбоко вживяване в народните песни. Той с еднакво умение пее севернобългарски, тракийски и други песни – бавни, богато орнаментирани и весели игриви и хороводни”. Михаил Букурещлиев допълва: “изпълненията му са прочувствени, сърцати, с отношение към текста и собствено творческо отношение към самата мелодия”. Манол Тодоров признава, че Машалов разплаква и публиката, и музикантите: “На такова въздействие на изпълнител никога досега не съм бил свидетел”. Гюрга Пинджурова го нарича “свиден колега и син”, “възторжен певец на народната песен” и определя песните му като безсмъртни.
45 години след неговата кончина Борис Машалов продължава да бъде любим народен певец за поколения българи. За това свидетелстват неувяхващата младост на неговите песни, многото му последователи и подражатели и не на последно място – превърналите се в традиция национални конкурси “Борис Машалов” в Севлиево (провеждани от 1990).
Майсторът на кларинета Рамадан Лолов
Най-старите записи на народна музика, изпълнена на кларинет, са от
30-те години на ХХ век. Един от първите цигани музиканти, които записват народна
музика на комерсиални грамофонни плочи, е Рамадан Лолов от Сливен.
Преди да пътува в чужбина (Чехия, Германия, Франция), за да направи
първите си записи, Рамадан Лолов се радва на завидна популярност заради своето
майсторско свирене, придружено с пеене по сватби в Тракия и по панаири в цяла
България. Десетките грамофонни плочи, които записва през 30-те и 40-те години за
българските музикални компании Симонавиа, Арфа, Балкан и др., разнасят славата
му из цяла България.
Популярността на Рамадан Лолов се дължи не само на факта, че е бил
звезда на локалната грамофонна индустрия, но и на неговата дарба и майсторство.
Музиканти, които познават него или музиката му (Петко Радев, Цвятко Благоев,
Недялка Керанова, Тодор Бакалов) го характеризират като: “много добър, много
изискан” музикант, свирил “много чиста българска музика”, “много добър на
моабети”, “голяма работа, особено в отсвирите”, “разказва с кларинета какво ще
се случи с песента нататък”, с “хубав тон”, “голям дъх” и “мярка”.
• Рамадан Лолов записва предимно инструментална и вокална българска народна
музика. Като кларинетист-солист и ръководител на оркестър съпровожда записите на
много от най-известните народни певци през 30-те и 40-те: Атанаска Тодорова,
Иванка Георгиева, Гуди Гудев. Сред най-известните му инструментални изпълнения
са: “Новоселско хоро”, “Пайдушко хоро”, “Червен фесец” (македонско хоро),
“Бъчванка”, “Карнобатско хоро”, “Народна ръченица”, “Габровска ръченица”,
“Ямболска ръченица”, “Право хоро”, “Кукунешко хоро”, “Милкините извори” (хоро).
Рамадан Лолов записва български народни песни и като певец : “Продава се чиста
Света гора”, “Заправил Богдан калето”, “Похвалил са Димо болярина”. Има записи с
градски песни и танцова музика (съпровожда шлагерни изпълнители – Ангелина
Табакова, дуо “Арфа”).
• Музиката на Рамадан Лолов е богата тъкмо със своята смесеност. В музиката си
Рамадан Лолов смесва тракийски, средногорски, северняшки, македонски стилове
народна музика, както и българска народна с друга музика (градски фолклорни и
популярни шлагерни песни; инструментална фолклорна музика на други балкански
народи).
• Приносът на Рамадан Лолов като основоположник на първата кларинетна “школа” в
модернизиращата се българска народна музика ярко се очертава в резонанса, който
оставя у съвременници и следовници, при музиканти-кларинетисти и слушатели, при
любители и специалисти.
• Не всички музиканти от поколението на Рамадан Лолов и от следващите генерации
копират неговия стил. Макар че не се учат от маниера му на свирене и не
повтарят репертоара му, много музиканти са звукоизвличали (а някои продължават и
днес – Никола Янков-Леновеца) като него. Общото между Рамадан Лолов и
кларинетистите, които се различават от него по маниер на интерпретация и
формообразуване (Ради Ангелов, Байрам Каев, Асен Димитров-Тополовеца) е в това,
че всички те утвърждават мястото на кларинета в българската фолклорна музика,
при това с майсторството си го извеждат като водещ инструмент в народната
музика. И днес музиканти от България и чужбина (Нешко Нешев, Трифон Трифонов,
“Фармърс Маркет”, Петер Бастиан) се връщат към Рамадан Лолов не само като към
носталгичен спомен и ретро-екзотика, но и като част от новите търсения на
музикални хибриди, в които се вплитат времена и стилове.
Медни духови инструменти и оркестри в българската народна музика
Трудно е да се каже кога точно западноевропейските духови инструменти проникват в България, кога медните гласове запяват български народни мелодии. Според една родова легенда на лясковски и котленски потомствени свирачи, първият тромпет попада в ръцете на техните прадеди (професионални цигани музиканти) по време на руско-турските войни в средата на ХІХ век. Има исторически свидетелства, че преди Освобождението на България български музиканти са свирили в турски военни музики, в музиката на Казак алая (военна част от християни в османската армия) с медни духови инструменти.
След Освобождението се създават първите военни духови музики, първоначално ръководени от чешки капелмайстори. По техен образец възникват и духовите музики в много български селища. Средища на тази традиция са Северозападна и Средна Северна България. Духови оркестри в края на ХІХ и началото на ХХ век възникват във Видинско, Врачанско, Монтанско, Плевенско, Търновско, Габровско, Севлиевско, Котленско. Групите по това време са съставени от свирачи на медни духови (тромпет, флигорна, валдхорна, баритон, тромбон, туба), дървени духови (кларинет, флейта и ударни (малък и голям барабан с чинели) инструменти. Репертоарът на духовите оркестри от този етап включва български народни мелодии, музика на съседните балкански народи, а по-късно – авторски произведения в народен дух (хора, потпури) и западна танцова и военна музика (полки, валсове, маршове).
През първата половин на ХХ век пъстрата музика на духовите и военни оркестри се фолклоризира. Самородни таланти като Дико Илиев, създал първото си хоро (Искърско) по време на Първата световна война (1918) попиват местните традиции, обогатяват ги със западноевропейското музикално мислене и оставят след себе си репертоар от хора, които днес се възприемат като народни.
През втората половина на ХХ век българска народна музика изпълняват професионалните духови оркестри при военните поделения, градските духови оркестри, продължаващите да съществуват градски и селски духови оркестри от фолклорен тип. Сред диригентите, аранжорите и композиторите, оставящи следа в развитието на българската народна музика за духов оркестър, са: Дико Илиев, Андрей Врачански, Георги Маджаров, Йоло Йолов, Христо и Николай Тоневи, Сашо Михайлов, Христофор Раданов.
С особен колорит се отличават изпълненията на тези духови оркестри, които продължават местните традиции. Такива са Берковската духова музика (създадена преди повече от 100 години), циганските духови оркестри от Сливен, Лясковец и Златарица (Карандила, Белите лебеди, Златаришката музика), циганските духови оркестри от Северозападна България (Братя Господинови, Братя Ангелови).
През ХХ век флигорната и тромпетът утвърждават мястото си в модерните оркестри за народна музика. Днес трудно можем да си представим софийските духови оркестри като Кореняшката група без флигорната, тракийските сватбарски оркестри, като Първомайската, Леновската, Тополовската, Конушенската групa без тромпета. Някои от свирачите на медни духови инструменти се превръщат в звезди не само на местно, но и на национално ниво в България: Карло Алиев, Стефан Филипов, Иван Хаджийски. Записаната от тях народна музика, макар и звучаща с европейски медени гласове, днес е един от емблематичните образи на българския музикален фолклор.
Известни майстори на български народни инструменти от близкото минало
Доскоро, две са били най-известните школи за народни инструменти, намиращи се в с. Камено, Бургаско и в гр. Шипка, Казанлъшко. Майстор на инструменти в с. Камено е бил Слави Иванов Тонев, а в град Шипка – Иван Нешев.
ИЗВЕСТНИ ИЗПЪЛНИТЕЛИ НА НАРОДНА МУЗИКА ОТ БЛИЗКОТО МИНАЛО:
Никола Янков
Бисер Каев