Дълобоизворска група - с. Дълбок извор

Солисти на оркестъра са били: Стоянка Йорданова – съпруга на Даню Кочовеца; Пенка Павлова, Мария Карафезиева, Славка Калчева, Илка Александрова и Недялка Керанова.

Известната Дълбокоизворска група

СВАТБА В СЕЛО КАРАДЖАЛОВО В 1970 ГОДИНА

БИСЕР КАЕВ И ДЪЛБОКОИЗВОРСКАТА ГРУПА - ЗАПИСИ НА ИВАН НАНЕВ

БИСЕР КАЕВ - СТУДИЙНИ ЗАПИСИ

БИСЕР КАЕВ - СВОБОДЕН СТИЛ

БИСЕР КАЕВ И ДИНКО ДАСКАЛОВ

БИСЕР КАЕВ - ЗАПИСИ НА БАЙ ТЯНКО ОТ ЯГОДОВО

ГРУПАТА НА БИСЕР КАЕВ - ЗАПИСИ НА ДАНЧО НЕДЕВ

ПЕНКА ПАВЛОВА И БЕСЕР КАЕВ - 1970 г.

ПЕНКА ПАВЛОВА С ДЪЛБОКОИЗВОРСКАТА ГРУПА

ПРОЧУТИЯ ПО СВАТБИ БИСЕР КАЕВ

БИСЕР КАЕВ - СВОБОДЕН СТИЛ - ЗАПИСИ НА ВЛАДИМИР ИВАНОВ

ГРУПА ДЪЛБОК ИЗВОР С АТАНАС ВЪЛЧЕВ И БОРИС ХРИСТЕВ

ГРУПА ДЪЛБОК ИЗВОР - ЗАПИС В СЕЛО ЯБЪЛКОВО, ПЛОВДИВСКО

ДЪЛБОК ИЗВОР

ДЪЛБОК ИЗВОР С БРИТАНСКИЯ ЛЪВ

Бисер Каев - Байряма

Бисер Каев и Хари Асенов Динко Даскалов Бай Митю Запрянов - Братана Никола Ангелов - Къзгъна

Бай Митю Братана и Бисер Каев С Дълбокоизворската група на сватба

Бисер Каев - на мегдана Бисер Каев и Мария Гарджева

Дълбокоизворската група на сватба

Дълбокоизворска група и Славка Калчева Дълбокоизворска група в с. Хрищени

КОЗБУНАРСКАТА МУЗИКАЛНА ШКОЛА

(Откъс от книгата на Йордан Донев – „Корени и крила”)

.................

За козбунарските музиканти и самобитната местна музикална школа може да се говори много. В Козбунар паланка (сега – село Дълбок извор) имало музиканти на професионално ниво от преди много векове. Това били прадедите на съществуващите и до сега родове Гьоладжиеви (гъдуларите), Гайдеви (гайдарите) и много други незнайни творци. Не знам как се е установило това, но козбунарските песни и мелодии са в една основна тоналност - си бемол, и това е първият признак, по който се отличават. Най-старата народна песен от Козбунар е датирана от началото на турското нашествие в България. Това е песента „Руса бела батева”, която и до сега продължава да се изпълнява. Първата известна народна певица от Козбунар, т.е. публична изпълнителка в съпровод с оркестър е Марийка Димчева, наричана от своите слушатели Гюзел Марийка. Трагична била съдбата на младата певица. Тя била отвлечена от турци през далечната 1829 г. А нейният любим – гайдарят Ангел Кариотов от съседното село Козлука се превърнал в страшния отмъстител Ангел Войвода.

На онази уникална народна сцена - хорището в с. Козбунар, в сянката на един величествен мълчалив слушател - стария селски кавак, в продължение на векове се създавали и утвърждавали безценни бисери на музикалното народно творчество - песни, хора и ръченици. Хорището е огромна равна поляна, с площ над петдесет декара, разположена в центъра на селото, край реката. Името „хорище”, произлиза от думата „хоро”, т. е. това е мястото, където се играело хоро. Хорището продължава да си бъде на същото място. Само в средата му вече го няма старият селски кавак. Това беше едно огромно дърво, високо около тридесет метра, с величествена корона и невероятно дебел дънер, който можеше да се обгърне от протегнатите ръце на десетина мъже.

На тази „сцена” някога са творили онези неизвестни Гайдювци и Гьоладжии от Козбунар, а през последните два века - забележителните местни музиканти - самородни таланти: Никола и Спас Райчеви, Гьорги Кърнаджията (Г. Узунов), Габиша, Митко Бадърлицкия, Делчо Димчев, Бисер Каев, Начо и Иван Милеви, и много други. Тук постоянно гостували със своите оркестри и най-големите майстори на Тракийската народна музика: Лоло от Станимака и Рамадан Лолов от Сливен, Сеню (Асен Димитров) от Тополово, Петко Радев и Атанас Стоев от Чирпан, Стойчо Кузмов и Филипата (Стефан Филипов) от Първомай, Иван Милев от Дълбок извор с оркестър „Младост” от Хасково, Никола Янев от Леново, Никола Илиев от Конуш, Борис Христев от Първенец, Иво Папазов от Богомилово и др.

Показателно е, че в известната уеб-страница за българска народна музика www.bg-popfolk.com : „Музиката, в която е съхранен духът на древните българи”, от всичките осем музикални илюстрации в раздел „Тракия”, от с. Козбунар са включени три стари мелодии - Ударно хоро, Право хоро и Овчарска идилия.

Но народната музика от даден регион винаги е неразривно свързана и с танците на хората от този регион. За някогашното село Козбунар били характерни Правото тракийско хоро и Ръченицата, които се играят и до сега, и още няколко танца, които са останали позабравени в миналото – Пайдушко хоро, Еленино хоро, Тракийската копаница и Еркечкото хоро.

Правото тракийско хоро в Козбунар се играе в три основни варианта: тежко мъжко хоро, което се играе на рамо или на пояс; ситно женско хоро, което се играе на пояс или за ръце и лудо младежко хоро, при което танцьорите играят хванати за ръце. При ръченицата танцьорите играят или хванати за ръце на хоровод или по двойки – при надиграване.

Много интересно било еркечкото хоро, което наричали още „тропанка”. Това било право мъжко хоро, което се изпълнявало при специални случаи. Тропанката била хоро само за „чизмалии мъже”, т.е. за мъже обути с ботуши, то не било хоро за „цървуланковци”. Когато козбунарци играели тропанката на чардака на някоя от старите къщи, а тогава къщите били все дървени, от тежката стъпка на мъжете се разклащали комините и се размествали керемидите по покрива. Такива танцьори имало едно време!

Славата на Козбунарските музиканти излиза от границите на старата Козбунарска околия още преди два века и се разпростира в цяла Западна Тракия. Това станало със започналите по онова време редовни участия на Козбунарските оркестри на Узунджовския панаир, а по-късно и на съборите на Араповския манастир. Дори в годините на робството на народните празници в Козбунар се стичали хора от селищата от Станимака до Харманли или както се пее в песента - „от Сливен сербез даскали” и „от Ямбол бели бакали”.

Първият козбунарски музикант със специално музикално образование бил Делчо Димчев Делчев (1920 – 1956 г.) Той завършил Военното музикално училище в София през 1941 г. и в продължение на пет години свирил в различни военни духови оркестри. По образование Делчо Димчев бил тромпетист, но любимият му музикален инструмент била цигулката. През 1946 г. се уволнил от армията и започнал да свири с народните оркестри от Дълбок извор и околните села. През 1951 г. цигуларят от село Дълбок извор Делчо Димчев основава първата формация на най-популярния оркестър за Тракийска народна музика – Първомайската група.

Най-високите постижения на Козбунарската музикална школа са изпълненията на сформираната през 1959 г. Дълбокизворска група с ръководител Бисер Каев (Байрям) (1936 – 2010 г.) – кларинет. В този оркестър са свирили много известни музиканти от Първомайска околия и от по-далечни краища на Тракия, но основният състав на групата са местните музиканти: Паско Райчев – цигулка, Атанас Милев – акордеон, Георги Митринджаков (Бантаджията) – флигорна, Никола Кюсепашев (Къзгъна) – саксофон, Данчо Ковачев – ударни инструменти и др., и певиците Мария Карафезиева, Славка Калчева, Венета Милева и др. Незабравими и увековечени със записи са изпълненията на групата с гостуващи музиканти – Стефан Филипов, Митю Братана и др., и с народните певци Недялка Керанова, Илка Александрова, Тодор Кожухаров и др.

През 1976 г. младата певица от Дълбокизворската група Мария Карафезиева и още трима музиканти от групата основават оркестър „Тракия” с ръководител акордеониста Альоша Гарджев. Към този оркестър се присъединяват Иво Папазов, акордеониста Нешко Нешев и др., като Иво Папазов става ръководител на състава, който и до сега носи името „Тракия”.

Достоен продължител на Козбунарската музикална традиция е виртуозният изпълнител на Тракийска народна музика – акордеониста Иван Ат. Милев, който е роден в с. Дълбок извор през 1956 г. През 1977 г. Иван Милев основава известния оркестър за народна музика „Младост”, който по-късно се установява в гр. Хасково.

Когато говорим за Козбунарските музиканти не можем да не обърнем специално внимание и отделно да разкажем за кларнетиста Бисер Каев. Защото той не е просто един от многото известни кларнетисти в Тракийската народна музика. Бисер Каев беше явление, каквито в живота рядко се срещат. Той не произхажда от семейство на потомствени музиканти, нито от невръстно дете е тръгнал по музикални школи. Бисер Каев носеше музиката в душата си, тя му беше дадена Свише, като Божествен дар. Сравнително късно, едва като поотраснал юноша той разкрива голямата си дарба на кларнетист, за да тръгне и да върви в продължение на 50-години по нелекия път на професионален музикант. За начало му трябвало съвсем малко – един стар кларинет и няколко урока по техника на свиренето при големия майстор дядо Иван Кирев от село Сусам. Много скоро кларнетистът Бисер Каев се превръща в любим народен изпълнител – неуморен творец на омайни звуци и нежни ритми, който той щедро дарява на хората.

Безкрайно всеотдаен към слушатели и колеги, безкрайно взискателен към себе си като изпълнител, Бисер Каев беше фанатично предан на автентичната българска народна музика. Той не понасяше самоцелните демонстрации на музикантски техники в свиренето, както и натруфената орнаментика, която накърнява изворната чистота на традиционната народна музика.

Голямата му любов към музиката и към хората го правеше великодушен към закачките на колеги–завистници и към капризите на някои от многобройните му почитатели. „- К,ъв си свирач бе, не можеш един кючек да изсвириш!” Той можеше всичко, но не обичаше да свири чужда музика, не си позволяваше да се отклонява от изяществото, сътворено през вековете от гения на нашия народ. Само в особени случаи изпълняваше една „гореща” мелодия за кларинет, която беше нарекъл „Араб кючек”. Но и това беше класика в жанра.

Бисер Каев нямаше завършено музикално училище, нямаше Академия по изкуствата. Този самороден талант сам се беше шлифовал в пълноводието на фолклорното богатство на Тракия, за да заблести като недостижима звезда на музикалния небосклон. Той можеше с лекота да изсвири една тридневна сватба и само той можеше да го направи без да повтори нито едно от вълшебните си солови изпълнения. Винаги носеше едно обикновено джобно ножче, с което сам изтъняваше и коригираше стандартния платок на инструмента. Навярно на това се дължеше уникалното звучене на неговия кларинет – с мек минорен тон в целия звуков диапазон, без зурнаджийско пищене във височините, без рогово бучене при ниските тонове.

В онези „тоталитарни времена” Дълбокизворци, както и хората от много други български села, спазаряваха жива музика за всеки по-значителен семеен празник – сватба, кръщене, войнишко изпращане и др. Навярно това е една от причините за настъпилото тогава бурно развитие на т.н. сватбарски оркестри. Бисер Каев не отказваше да свири на никого, но и не пропускаше да напомни, че неговият оркестър изпълнява само българска музика. Знам че по тази причина е отклонявал съблазнителни покани от много богати ромски фамилии. При него „спазаряването на музиката” не означаваше пазарлък. Той се интересуваше главно от ритуала на планираното тържество и уточняваше задълженията на оркестъра. Предварително вземаше сравнително малка сума – капаро, като гаранция, че договореното ще се състои. А по-нататъка - каквото музикантите си изкарат, ако гостите останат доволни!

Имам лични спомени и впечатления от Бисер Каев, защото той и баща ми бяха много близки приятели. Двамата си бяха обещали, че когато аз се заженя Бисер ще свири на сватбата. И той удържа на думата си, въпреки че програмата му винаги беше запълнена за поне половин година напред. Тази сватба се състоя през м. октомври 1970 г. и беше музикално събитие. Свиреха Бисер Каев и Дълбокизворската група (която по това време беше в апогея си), пееше солистката на оркестъра Мария Карафезиева (тогава е била на 22 години!), кумуваше барабаниста на Дълбокизворската група Данчо Ковачев. А гостите – над 500 души, всички любители на фолклора и почитатели на оркестъра! За да ги настанят домакините с мерак си събориха оградата и изсякоха дръвчетата в двора.

Кларнетистът Бисер Каев от с. Дълбок извор си отиде от живота внезапно и твърде рано, но той остана в спомените на многобройните си слушатели като най-виртуозния изпълнител на Тракийска народна музика, най-високия връх в Козбунарската музикална традиция.

Такива хора и събития имаше едно време. Да ти е драго да си спомняш и да пишеш за тях! Но вековните музикални традиции в село Дълбок извор никога няма да изчезнат. Нови надежди за местните любители на фолклора са сформирания през 2009 г. оркестър „Дълбок извор” от сина на Бисер Каев – саксофониста Асен Каев и акордеониста Ангел Назлъмов, който е също от Дълбок извор, както и обновения оркестър „Младост” с ръководител потомствения акордеонист от село Дълбок извор – Янко Иванов Милев.

Не е случаен изборът на специалистите-фолклористи, организираният през далечната 1982 г. първи преглед на сватбарските оркестри и народните певци от Тракия да се проведе именно в с. Дълбок извор. Тези прегледи-събори постепенно станаха традиционни и осем пъти последователно се проведоха в Дълбок извор. През 2010 г. в Дълбок извор се откри първия Музей на Тракийската народна музика. Това са все доказателства за националното признание на Козбунарската музикална школа. Като казвам това имам предвид богатството на местния фолклор и постиженията на певиците Тошка Райчева и Венета Милева, на музикантите Паско Райчев, Георги Узунов, Делчо Димчев, Атанас Милев, Бисер Каев и много други, и международното признание на великия акордеонист от село Дълбок извор - Иван Милев.

Съборите в Дълбок извор на сватбарските оркестри от Тракия имаха и своя химн, от който съм запомнил два куплета:

„- Скъпи гости и приятели, музиканти и почитатели,

добре дошли, добри хора, в Дълбок извор на събора!

Добре дошли за отмора, любители на фолклора,

тука пеят свойте песни, музиканти най-известни!”

Когато говорим за бисерите на Козбунарската музикална школа, не можем да не илюстрираме това поне с две-три песни. По мой избор прилагам една ръченица “Мама Пенка ситно плела” и две хора: “Невено, моме, Невено” и “Заспала е малка мома”. Те притежават както оригинална тракийска музика, така и удивителни поетични текстове с изключително красиви метафори.

Но с думи не могат да се опишат магията и очарованието на инструменталните мелодии с импровизации и различни имитации, които някога се изпълнявали от местните музиканти. Най-големите майстори-изпълнители на тези мелодии били кларнетиста Гьорги Кърнаджията и цигуларя Спас Райчев. Виртуозните Козбунарските мелодии с импровизации били наречени от специалистите-фолклористи с едно общо име - “Овчарски идилии”. Всяка „идилия” се състои от три части - на трапеза, ръченица и хоро. Достойни съвременни продължители на тази музикална традиция са кларнетиста Бисер Каев и акордеонистите Иван Милев и Ангел Назлъмов.

Козбунарски уникат е т.н. Ударно хоро. То се свирело само на най-големите празници на селото и представлява хоро с импровизации, изпълнявано от сборния състав на оркестрите от трите махали на селото – Башмахала, Долната махала и Мусюлюм махала.

Героите на старите Козбунарски песни били обикновени трудови хора и скромни местни хубавици, които носели най-обикновени български имена и се отличавали единствено със своята хубост и доброта, трудолюбие и талант. Удивително е, как в тези непретенциозни песни, с най-обикновен, дори неримуван текст, изключително семпло, вярно и точно се разкрити и бита, и деликатните характери на някогашните хора.

Разбира се и в Козбунарската музикална традиция основен лирически герой е жената: жената - майка, любима или съпруга. В най-драматични моменти от живота си героят от народната песен се обръща за помощ към своята майка. Най-съкровеното му желание било тя да го дари с братя и сестри, да не го оставя сам в живота.

Според местните песни, момата от Козбунар била най-красива, хрисима и работлива, добра и весела, тя умеела “хатър да прави”. Най-голяма заслуга за това имали нейните родители, които от малка я научавали да умее всичко да работи и строго я възпитавали. Затова тя била най-желана за снаха и съпруга, както в своето село, така и в съседните, а също и в по-далечни краища на Тракия.

Много са юнашките и хайдушките песни от Козбунар. Най-стара и най-известна от тях е песента „Стар Димо стара войвода”.

Един от последните Козбунарски музиканти от старите сватбарски оркестри беше Данчо Ковачев. Той умря сравнително млад от неизлечима болест - рак. Виждайки че си отива, Данчо Ковачев се обадил по телефона на най-близките си приятели - музиканти от Дълбокизворската, от Първомайската и от Леновската група, лично ги поканил на собственото си погребение и най-настоятелно им поръчал, кои от любимите му песни и мелодии да изпълнят на гроба му. Така в Дълбок извор се състоя и този музикантски феномен - над пресния гроб на току-що погребан човек да се изпълняват кръшни хора и ръченици, и прастари бавни мелодии - „на мисаль” (на трапеза).

И т.н...........

y.donev@abv.bg

ЗА ПЕСЕНТА „СВЕТА ГОРА” И ПОЯВАТА НА КЛАРИНЕТА В АСЕНОВГРАД

(Откъс от „Корени и крила” на Йордан Донев)

.....................

Когато минавали около Станимака, Ангел Войвода и Стойко Шоле- Чакъргьозлията тайно се отбивали при стария си помагач Костадин Ганюолу. Къщата му била в горния край на града, с притулен чардак над река Чая, а мандрата му - на час-два по-нагоре, на Лясковската река, която сега се нарича Луковица. Но от сума ти време не били ходили и Костадин им изпратил хабер да дойдат на гости, за да отпразнуват завръщането на Ангел от Света гора. И още нещо - имал голяма изненада за тях. Случило се на сгода през септември 1849 г. и тръгнали. И агнето било крехко изпечено както винаги, и мавруда поднесен с тезе сирене, но изненадата най-много ги зарадвала. И в Станимака се бил появил новият модерен инструмент - кларинетът, а имало и виртуозен изпълнител - циганина Лоло от Бадилема (циганската махала). Лоло пристигнал запъхтян, бос и малко притеснен, като видял строгите мустакати маже на наченатата трапеза - единият с гайда, а другият с кавал в ръцете. Настанили го като равен на софрата и продължили с песните, които от преди били подхванали. Лоло се отпуснал, а като цокнал и от мавруда, кларинетът сам заиграл в ръцете му. Изпълнил няколко български мелодии - ръченица, хоро и на трапеза. „Колегите” много го харесали - инструментът звучал топло и мощно, и най-важното - пасвал на българската музика. А и кларнетистът бил голям майстор.

...................................
Стойко също поднесъл своята изненада - песента, която бил съчинил по повод пребиваването на Войводата в Хилендарския манастир.

Новата песен на Стойко Шоле се казвала „Света гора”. В нея имало много инструментална музика и малко хорово пеене. В мелодията имало волен вятър и звън на камбани, чанове и водопади, пърхане на ангелски крила и шепот от праведни молитви на страдащи души. Всичко имало в звуците на кавала - и дълбок гальовен ромон, който свива стомаха и разтапя душата, и смразяващ писък, от който настръхваш и се хващаш за ножа. Мелодията се прекъсвала на три пъти от кратък припев. Припевът бил за басови мъжки гласове и звучал монотонно, като стъпките на диарбекирски заточеници, а високо над него съпроводът на кавала звънял като дрънкащи по калдаръма затворнически вериги:

1. „Света гора, мамо - бели свещи горят,

зад стените хора, във черно робство мрат. /2

2. Света гора, мамо - на Бога се молим:

- Дай ни Боже сили, врази да преборим! /2

3. Света гора, мамо - камбаните звънят:

- Да пребъдат българе, докато има свят.” /2

Ангел веднага се запалил по новата песен. Пробвал дали няма да може да я нагоди за гайда и карал Стойко да повтаря някои елементи и цели пасажи. Забравили за Лоло, а той бил застинал с отворена уста и целият се бил превърнал в слух, само пръстите на ръцете му от време на време нервно потрепвали по клапите на кларинета. След малко си тръгнал, богато възнаграден от двамата непознати мъже. Костадин му подал завито вързопче „За децата” и поръчал: „- Лоло, каквото си видял, тука да си остане. Анадънму!” „- Бъди рахат, бат Коста”- машинално отговорил Лоло и забързал за Бадилема - да просвири на кларинета мелодията, от която бил обсебен. Така започнал животът на виртуозната фолклорна мелодия за кларинет „Света гора”. Лоло откривал сватби и кръщенета все със „Света гора”. А щом след няколко години започнали съборите край манастира „Света Неделя” - мелодията се превърнала във всепризнат химн на съборяните. През тежките години на войните, неуките селски музиканти изпълнявали тъжната бавна мелодия наместо погребален марш. Постепенно текстът на краткия припев се забравил, но останало името на мелодията - „Света гора”. Мелодията станала семеен патент на потомците на Лоло - ромските музиканти Лолови. От тях най-голям майстор на всички времена бил кларнетистът Рамадан Лолов. Неговият роднина Ибро Лолов виртуозно изпълнявал мелодията на акордеон. Казват, че най-добрия съвременен изпълнител на „Света гора” бил кларнетистът Нешко Нешев - племенник на Иво Папазов.

Разказаха ми, че за да чуе оригиналното изпълнение на мелодията Нешко Нешев ходил чак до Съединените щати. Там в частна колекция (вероятно на Larry Weiner - http://www.larryweiner.com) се съхранявали всички плочи на Рамадан Лолов, които много отдавна били изкупени и изнесени от България.

И т. н. .............................

y.donev@abv.bg